Изказване на г-жа Магдалена Райкова
Уважаеми г-н Втори Секретар,
Уважаеми г-н Оскар,
Уважаеми братя и сестри, гости,
Искам да споделя с вас какво можем ние да направим! Когато започнаха съобщенията тук за честването на Холокоста, аз се замислих какво мога да направя на мястото, където работя. Разговарях с ученици и осъзнах, че те всъщност не помнят, не знаят нищо за това, което се е случвало по време на Втората световна война. Реших отначало само да раздам брошури на колегите, но всъщност бях провокирана от това незнание и материалите, които прегледах, ме мотивираха много силно да действам. Помолих директора за разрешение да изнеса лекция пред учениците заедно с мултимедийна презентация и получих това разрешение. Реших учениците от 7 клас нагоре до 12-ти клас да бъдат включени, тъй като материалът не е никак лек.
Започна подготовката, минавах лично да поканя учениците, сблъсках се с тяхната арогантност, отхвърляне, но така или иначе аз бях решила твърдо да доведа нещата до край! Поканих ги, часът беше 7.30 сутринта, защото тогава е часът на класа, в който може да се проведе такова мероприятие. Чудих се изобщо ще дойде ли някой, какво ще бъде поведението им, дали няма някой да провокира това нещо, дали изобщо няма някой да стане, да саботира цялото нещо…Но в крайна сметка отидох там и зачаках и започнаха да идват. Събраха се около 90 човека, заедно с класните им ръководители и просто от момента, в който започнах да говоря, настъпи абсолютна тишина. Те изслушаха с огромен интерес цялото нещо. В последствие класните им ръководители споделиха, че са изумени от това, че децата са слушали толкова дълго време нещо, което е абсолютно ново за тях и за което те не са имали никаква информация. Всъщност това, което направих, не беше много, но тези деца, аз съм сигурна, че те си тръгнаха различни от това място.
Има една история за юноша с лош характер, чиито баща, изправен пред предизвикателството да го възпитава, му дал една торба с гвоздеи и го помолил всеки път, когато направи нещо лошо или не успее да сдържи гнева си, да забива по един гвоздей в дворната врата. Първият ден юношата забил 37 гвоздея, но установил, че по-лесно е да сдържа гнева си, отколкото да забива гвоздеи. И така стигнал до момента, в който не забил нито един гвоздей. Горд от своята постъпка, решава да се похвали на баща си. Баща му казал, „Иди сега и всеки път, когато успееш да сдържиш гнева си и направиш нещо добро, изваждай по един гвоздей!“ Той започва отново и настъпва моментът, в който на вратата не присъства вече нито един гвоздей. Бащата го завежда и казва, „Виж, ти се държа прекрасно, ти беше страхотен, но вратата вече не е същата. Остават дупките, остават раните по тази врата!“
И ние знам, че Втората световна война направи ужасни неща, цялото това ужасно събитие с опита за изтребление на един народ, народа на евреите, остави дълбоки рани и ние не можем да ги заличим! Но ние можем да направим така, че това нещо да се помни; ние да го предаваме на другите, защото имаме отговорност, както казаха нашите гости, към поколенията след нас. И наша отговорност е да им кажем истината!
Благодаря ви за вниманието!
